Война на реалности

Без съмнение, това беше човешка фигура. Стъпалата й бяха разположени на дъното на долината — или долината се надигаше за да оформи нейните стъпала. Краката й бяха планини — или планините бяха краката й, Бартън не можеше да определи точно. Две неимоверни по размери колони. Стъпили здраво на земята. Тялото беше маранята, или това което Бартън мислеше, че е мараня. То започваше там, където планините се съединяваха в небето.

Ръцете на колоса бяха протегнати над долината. Прострени над отвъдния й край. Дланите бяха като прозрачен воал, който Бартън бе взел за облак от прах и мараня. Грамадната фигура бе леко наклонена напред. Сякаш бе концентрирала цялото си внимание върху своята половина от долината. Погледът бе вперен надолу, лицето — скрито в мъгла. Не помръдваше. Стоеше абсолютно неподвижно.

И независимо от това, без съмнение колосът беше жив. Това не беше каменно изображение, а замръзнала статуя. Колосът беше жив, но живееше извън времето. За него не съществуваше промяната, нито движението. Той беше вечен. Най-поразителна от всичко бе сведената надолу глава. Тя грееше с нетърпима яркост и в нея пулсираше самият живот.

Главата му беше слънцето.

— Как се нарича? — попита Бартън. След като веднъж различи очертанията на фигурата, тя вече не се губеше от погледа му. Беше като в една от онези игри, в които щом веднъж различиш скритото очертание, вече не можеш да го изгубиш от поглед.

— Казах ти, че не зная името му — раздразнено отвърна Питър. — Може би тя знае. Сигурно знае имената и на двамата. Ако знаех името му, щях да имам власт над него. Страшно много искам да го узная. Защото не го харесвам. Този отсам въобще не ме притеснява. Затова площадката ми е от тази страна.

— Този отсам? — запита учудено Бартън. Той изви глава и погледна нагоре, през малкия бинокъл.

Колкото и да беше странно, Бартън осъзна, че и той е част от близкия колос. Също както другата фигура оформяше отсрещния край на долината, така тази беше отсамния й край. И Бартън седеше на този край. Фигурата се издигаше над и около него. Не можеше ясно да я види, по-скоро я усещаше. Тя бе създадена от всичко наоколо. От скалите и полето, от хълмовете, клисурите и долините. От планините, небето и маранята. Но тя не блестеше. Главата й не се виждаше така ясно. Внезапно го побиха ледени тръпки. Тази фигура не завършваше с яркия кръг на слънцето. Там горе се виждаше нещо друго.

Мрак?

Той се изправи неуверено.

— Стига ми толкова. Тръгвам си. — Бартън се спусна надолу по хълма. Сам си го бе изпросил. Вдървената му ръка все още стискаше малкия бинокъл, той се обърна и го хвърли назад към площадката. След това продължи да слиза към долината.

Където и да се намира, където и да спи, каквото и да прави — докато е в долината, той ще е част от тези фигури. Две фигури, два края на долината, две хемисфери. Можеше да преминава от едната към другата, но винаги щеше да е в някоя от тях. През средата на долината минаваше линия. Прекрачи ли на отвъдната страна — става част от другата фигура.

— Къде отиваш? — извика зад него Питър.

— Навън.

Лицето на Питър потъмня.

— Не можеш да излезеш навън. Не можеш да напуснеш долината.

— Защо не?

— Сам ще разбереш.

Бартън не му обърна внимание и продължи да се спуска към пътя, където бе оставил колата.

6

Пакардът зави по шосето, оставяйки Милгейт зад себе си. От двете страни се издигаше плътна зелена стена от борове и кедри. Пътят беше в ужасно състояние. Бартън караше бавно, внимателно оглеждайки настилката. Колата подскачаше от множеството неравности и пукнатини, обрасли в трева. Никой не бе минавал по този път много отдавна. Нямаше никакво съмнение.

Бартън излезе от един остър завой и рязко натисна спирачки. Гумите изсвириха, колата се поднесе и спря.

Ето го. На пътя пред него. Това, което видя направо го парализира. Три пъти бе минавал по този път — два пъти към града и веднъж обратно. Тогава това тук го нямаше. Изпречило се бе на пътя му тъкмо сега — когато бе решил да зареже всичко и да се върне обратно при Пег и прекъснатата ваканция, сякаш нищо не се е случило.

Предполагал бе, че ще е нещо странно. Нещо грамадно и страшно, някаква зловеща стена, тайнствена и космическа. Бариера от неземна материя, спусната насред пътя. Очакванията му не се оправдаха. Пътят бе запречен от камион за трупи. Някакъв стар модел с железни колела, закръглени фарове и директна предавка. Товарът му се бе разпилял по пътя. Каросерията му бе разбита, кабината — полегнала на страна. Навсякъде се търкаляха трупи.