Война на реалности

— Мислиш ли, че ще успееш? Градският парк бе доста голям.

— Страшно голям — измърмори Бартън и въздъхна. Той застана с лице към старите, потънали в разруха магазини и повика на помощ всичките си сили. На другия край Уил Кристофър направи съвсем същото.

9

Когато Скитничката се появи, Мери лежеше свита на леглото и четеше някакво списание.

Тя излезе от стената и прекоси стаята, пристъпвайки бавно със затворени очи, помръдващи устни и стиснати юмруци. Мери захвърли списанието и бързо се изправи на крака. Никога преди това не бе виждала тази Скитничка. Възрастна жена, вероятно около петдесетте. Едра и пълна, с посивели коси и масивен бюст, който се очертаваше под ушитата от груб плат рокля. На строгото й лице бе застинало сериозно изражение, устните й нашепваха нещо беззвучно, докато преминаваше през голямото кресло за да се изгуби зад насрещната стена.

Едва тогава Мери долови туптенето на сърцето си. Гостенката очевидно търсеше нея, но не бе преценила добре разстоянието и отиде твърде далеч. Помръдването на устните й означаваше, че брои крачките, но вероятно някъде бе сбъркала.

Мери излезе забързано от стаята, спусна се по стълбите, премина през хола и изтича навън. После заобиколи къщата откъм страната, където беше нейната стая. Докато чакаше да се появи Скитничката, тя си спомни за един от предишните гости, който не бе преценил точно къде свършва стаята и си бе отворил очите вътре в стената. Повече не го видя, а седмици след това из къщата се носеше тежка, неприятна миризма.

Нещо проблесна. Нощта бе тъмна, само няколко звезди светеха в небето. Скитничката най-сетне се появи. Вървеше бавно, внимателно. Очевидно се готвеше да си отвори очите. На лицето й се изписа напрежение. Страх. Мускулите й потрепваха. Устните й беззвучно мърдаха. Тя внезапно отвори очи — и се огледа с неприкрито облекчение.

— Тук съм — каза Мери и се приближи към нея.

Скитничката приседна на един камък.

— Слава Богу. Толкова се страхувах… — тя продължаваше да се оглежда нервно. — Отидох твърде далеч, нали? Намираме се извън сградата.

— Няма значение. Какво искаш?

Изглежда най-сетне Скитничката се успокои.

— Каква хубава нощ. Но студена. Не е ли по-добре да си сложиш пуловер? — тя помълча и после добави. — Аз съм Хилда. Никога досега не си ме виждала.

— Така е — съгласи се Мери. — Но аз знам коя си. — Тя приседна близо до Скитничката. С отворени очи, Хилда имаше съвсем обикновен вид. Загубила беше призрачния си изглед и сякаш бе напълно материална. Мери протегна ръка и я докосна. Почувства тъкан, под нея плът. И топлина. Тя се усмихна и Скитничката й отвърна с усмивка.

— На колко си години, Мери?

— На тринайсет.

Скитничката протегна ръка и разроши косите й.

— Хубаво момиче си. Предполагам, че имаш доста приятели. Макар че, може би си твърде малка за това.

— Мен искаше да видиш, нали? — запита любезно Мери. Чувстваше се малко притеснена, някой можеше да ги завари, а и освен това беше сигурна, че става нещо много важно. — Какво се е случило?

— Имаме нужда от информация.

Мери едва подтисна разочарованието си.

— Каква информация?

— Както знаеш, имаме напредък. Най-сетне приключихме с картографирането. Разполагаме с подробен план на оригинала, разработен с максимална точност. Но…

— Но това не значи нищо.

Скитничката не се съгласи с нея.

— Това означава много. Но досега не сме успели да натрупаме необходимия потенциал. Моделът ни е статичен, лишен от енергия. Нуждаем се от по-значителна сила за да спечелим време и да му дадем живот.

Мери се усмихна.

— Да, така е.

Скитничката впери жаден поглед в нея.

— Такава сила съществува. Знам че ти я нямаш. Но има друг, който я притежава, сигурни сме в това. Тя е тук, наблизо, и ние трябва да се доберем до нея.

Сивите й очи блестяха развълнувано.

— Кажи ни, как да поставим под контрол Питър Трилинг?

Мери подскочи от изненада.

— Питър? Няма да имате никаква полза от него!

— Той притежава силата, която ни е необходима.

— Вярно е, че има сила. Но не такава, каквато ви трябва. Вероятно ще разберете защо, когато узнаете всичко.

— Откъде се е сдобил с тази сила?

— Оттам, откъдето и аз.

— Това не е отговор. Ти откъде имаш твоята сила?

— И друг път сте ме питали — отвърна Мери.

— Не можеш ли да ни кажеш?

— Не.

Настъпи мълчание. Скитничката почукваше нервно с подпухналите си пръсти.